в моя опит досега
Моят метод на психотерапия е смесица от различните психотерапевтични методи и подходи, от които съм се учила през годините и продължавам да се уча. С нарастването на многообразието от гледни точки в интерпретацията на причините за човешкото страдание и начините на неговото лечение, нараства и разбирането ми, че човешката психика е нещо толкова неизмеримо сложно, че едва бъдещето развитие на психологията ще може да постави нейната сложност в един адекватен теоретичен контекст за разбиране.
Терапевтичните направления, с които съм усещала най-голям личен резонанс, са когнитивната психотерапия, аналитичната психология на К.Г.Юнг, хуманистичната психотерапия, гещалт-терапията, системната психотерапия, семейните констелации, лого-анализата. В началото на професионалната си практика винаги си задавах въпроса кой метод и кой подход са подходящи за дадения човек в дадената ситуация. И, макар че и сега продължавам да си задавам този въпрос, вече знам, че по-важното от метода е личността на терапевта, защото това, което лекува, е обменът, който се случва между него и клиента. Че лечителят може да бъде фактор за чуждото лечение само в степента, в която е успял да намери лек и за своята рана.
Другото, което разбрах от опита си, е колко зависим е терапевтът от съдействието и ангажираността на клиента. Този фактор е толкова решаващ
за успеха на лечението, че може да се каже, че психотерапията винаги е форма на самолечение, в която психотерапевтът е само катализатор на промените, които клиентът осъществява сам в себе си. Или, както се казва, „Можеш да заведеш коня до водата, но не можеш да го накараш да пие„. Тази мисъл описва много точно процеса на даване и получаване, което се случва в общуването терапевт-клиент.
Другото, което разбрах, е, че причините за човешкото страдание са едно и също нещо с факторите за психично развитие. Мисълта на Юнг, че „Всеки психичен напредък се дължи на страданието на душата“, в пълна степен описва и моето разбиране. В този смисъл вярвам, че причината за това, което ни се случва, е в бъдещето, а не в миналото. И, макар да отдавам дължимото в изследването на формиращата роля на отношенията родител-дете, това изследване е подчинено на намерението да се разбере какво е предизвикателството за развитие, което семейната система отправя към човека, преминаващ през периоди на психични кризи и страдание.
За мен лечението на човешката психика е лечение на душата на човека. Под тази дума разбирам действието на ирационален психичен фактор, който единствен успява да обясни натрупващия се все по-голям брой психични феномени, ненамиращи своето теоретично обяснение в парадигмата на его-ориентираните психологии и съответните им психотерапии. В този смисъл, да се прави разграничение между страдание, което произтича от подлежащи на личен контрол психични фактори, и страдание, което произтича от неподлежащи на личен контрол психични фактори, е от огромна значимост при лечението на психично страдание, породено от нуждата за развитие на душата.
Именно последното е същността на опита ми като психотерапевт досега – основната задача на една психотерапия е да помогне на човека да се освободи от невротичното страдание като му помогне да приеме екзистенциалното страдание. Става дума за всички тези неизбежни ограничения и болки, които са неизбежна част от това да си човешко същество, което се ражда, живее и умира. Може да се каже, че колкото по-голямо е съпротивлението на ума спрямо екзистенциалното страдание и неприемането на собствените ограничения, толкова по-голямо е невротичното страдание, което е истинският предмет на психотерапията.
Парадоксът е, че именно когато човек успее да приеме своите ограничения, той усеща наплив на вътрешна сила да осъществи позитивните промени в живота си. Причината е, че това приемане води до диференциация и изграждане на здравословни граници на отговорност. Излизането от манталитата на жертвата и свързването с вътрешната сила чрез поемане на отговорност за своите избори е най-важната промяна, която се случва в една психотерапевтична работа. А осъществяването на подобна диференциация се реализира чрез промяна в мисленето на човека.
Промяната на мисленето е от огромна фундаментална важност за лечението на човешките проблеми. Но за промяната на мисленето не е достатъчно изследване на вярванията и замяната им с други, по-близки до реалността, т.е. така както се случва в когнитивната психотерапия. Дълбоката позитивна промяна на мисленето изисква нещо повече от критическо изследване – необходимо е разбиране, което идва чрез предоставяне на психологическо знание. В този смисъл за мен всяка психотерапия е процес на обучение, което помага на човека да развие емоционална интелигентност и разбиране за законите, които определят скритата динамика в човешката психика.
Това е и основната причина да създам espirited.com – сайт, който споделя знание, за да подкрепя средностатистическия човек в усилията му да повишава своите нива на психично здраве чрез промяна на наследените семейни модели на мислене и възприятие. В този случай вече не говорим за психотерапия, а за индивидуация – един процес, който продължава цял живот и помага на човек да става все повече себе си, като в същото време става все по-съпричастен към човешката участ на останалите хора по света.
Смятам, че, ако целта на истинската психотерапия е грижа за душата, то основната духовна практика на съвременния човек са междуличностните взаимоотношения. Те са тестът за истинност за това, което той мисли за себе си, както и терен за справяне с основното предизвикателство пред него – да въплъти зрелите форми на любов в живота си. Вероятно думата, която най-точно описва ползотворния резултат от нарасналата форма на себепознание в резултат на тази грижа за душата, е мъдрост.
Мъдростта като извлечената есенция от натрупания опит чрез рефлексия на ума, която води до нараснала толерантност към многообразието от гледни точки и отчита дуалността живота. Мъдростта като способността за вземане на решения, водейки се от вътрешния авторитет и инстинкта за истина. Мъдростта, която разбира и не съди и затова единствено може да въплъти любовта на земята.